Честит Рожден Ден, Про-Рок!

Точно за осмия си рожден ден, единственото списание за рок в България покани точно Paul Di’Anno, точно на трийсетгодишнината на NWOBHM. Да, Paul отдавна се е доказал като звяр на клубната сцена, с трийсет години стаж по малки зали, името му не можа да надскочи това на Maiden или поне да се отърси от тежестта му, а и явно не се и опитва, със сетлист с доминиращо присъствие на песни от първите два албума на британската легенда. Поостарял, поокуцял, поочукан, но Di’Anno снощи беше истински. Фен, метълист, пънкар, жив спомен за ранните години на течението, когато е тръгвало точно от такива малки зали. Хеви метъл? И доста пънк... в отношение и поведение. Англичанин.

Много харесвам Smallman. Много обичам тежката минорна и дълбока музика, чудесните оловни удари, гарнирани с гайдата и силния глас на Цецо. Малко след обявения начален час, четиримата асеновградчани и лаптопа им се качиха пред около 200 човека в залата и удариха Two Rivers от единствения им засега албум. Много музика зазвуча в Блу Бокс. Видях няколко явни фена на бандата, които пееха и куфееха с кеф, видях и удивени истински метълисти, които почти невярващо попиваха музикалните импресии на квартета и накрая не издържаха и се впуснаха в танца на разветите коси. Имаше и тесногръди трюта с изявления „абе много депресия тия, бе!”. Ми, да, хепи метъла не може да е навсякъде. Около половин час от Smallman, убийствената Evolution ни удави, след нея групата поздрави списанието и ни оставиха с A Junction – персонален фаворит на доста от феновете на бандата.

Много приятно парти се получи във фоайето и залата – приятели, с които се виждаме по концерти, такива, с които почти сме се забравили, бира на корем, скъпо уиски (сори, Джак, ама 12 кинта за големия си е шибано) и Лавина вече заеха позиции на сцената. Тук не мога да коментирам особено – шаблонно осемдесетарско хеви, толкова безлично и ненужно, че след едноименната Лавина, реших да потърся спасение за личното ми ментално оцеляване и се изстреляхме навън на въздух и бира. Наистина се чудя кому е нужно съществуването на такива групи в навечерието на втората декада от 21 век. Но пък голяма част от агитката хареса бандата и прие възторжено посредствената им музика. За което поздравления!

Хладният въздух, студената бира и приятния разговор попроветри главите, а когато влязохме в 9.30 в клуба имахме време точно да се занесем пред сцената през събралите се вече около 400 души и се разнесе онова чудесно интро отпреди 28 години The Ides of March. Лекинко настръхване от силата на спомена на почти 20 години слушане на тази музика и избухна Wrathchild. Отсега уточнението – не, това не бяха Iron Maiden, а италианска кавър група, която акомпанимира първият вокалист на хеви метъл титаните. Нито поведението на музикантите, нито мястото на събитието, нито броя на хората бяха в съответствие с мащаба на музиката на Maiden. И, слава Богу! Чухме сурови версии на класическите мейдънски композиции, в тясна, интимна обстановка, потихме се един в друг, куфяхме заедно и пяхме с пълно гърло Murders in the Rue Morgue, Remember Tomorrow и Killers. Чухме и The Beast Arises от първия Killers, A Song for You („посветена на бившата ми съпруга, деба и кучката. Опа, не българската, теб те обичам, бейби!”) от втория, имаше и Children of Madness от Battlezone. Di’Anno откровено се забавляваше, представи на няколко пъти парчета на Maiden като „This is a song by Spice Girls” (тъпичко – един път е ташак, два вече е тъпо), момчетата от бандата му, някак безименно (въпреки, че Paul ги представи поименно) стояха и подкрепяха централната фигура за вечерта.

Замислих се за две неща през това време. Първо – дадох си сметка, че гледаме хеви метъл състав от петима плешиви или просто късокоси музиканти. Не че е важно, но за протокола. И второ – абе, на Paul Di’Anno дали му е тъпо, че прави концерти, в които изпълнява голямо количество песни на Iron Maiden, групата, за която не говори с особена симпатия, при това излиза всяка вечер с италиански кавър състав? Може пък и да не му пука. Нали е пънк!

След час и нещо забиха Running Free, долу подивяхме, Paul честити още веднъж на Про-Рок и групата се прибра... за да излезе след две минути обратно и да забие инструменталната Transylvania. Куфеене и яко пого... което избухна, когато певецът доказа твърдението ми “Копеле, нали ти казвах, че Di’Anno е пънкар!” и забиха енергичен кавър на Blitzkrieg Pop. Газ в мелето и щастливо се бутахме и ръгахме с лакти, докато крещяхме “Hey-ho! Let’s go!” Голям кеф! А за десерт „още една пънк песен. Или поне беше пънк преди да я изсвирят Spice Girls”. Sanctuary, край и лека нощ! А на рожден ден, като на рожден ден – огромна торта беше изнесена във фоайето и разредихме бирения вкус със сладкарски специалитет за 400 души. И купонът се пренесе в Black Lodge. Но пиянството вече е друга история. Честит рожден ден, Про-Рок!

_{снимки: Весела Симеонова}