Дълга нощна музика

„Алекс, много псуваш”, ми каза един приятел след края на концерта. Факт. Много псувах. И другите около мене също много псуваха. Тежко, балканско такова, със страст, за чест и слава, като цветистите акани думички варираха от „Еби я тая организация, и концертите в България, и държавата!” (вдъхновено от изнервящите обстоятелства преди началото) до възхитено „Ами, ЕБАТИ, бе, КОПЕЛЕ!”, което дойде като резултат от хъса на групите, които се раздадоха въпреки закъсненията и нервите.

А такива имаше бол – два часа и половина, доволно, достатъчно за иначе рехавата в шест часа тълпа да се посъбере, да бъдат изпити няколко ракии и бири за подгрявка, докато наоколо се разнасят първите звучни оценки на случващото се и се потапям в мила родна фенска атмосфера.

Evergrey забавени на сръбската граница, рефлектиращо в адско закъснение на самия концерт, Crematory пътували рано сутринта и им идвало късно свиренето, та решили да си разменят местата, но докато минат саундчеци и уговорки, минава и още ценно време и много от песните на подгряващите български групи падат. Всъщност, факт е, че организаторите от Mask Music, които си отнесоха доста интересни обещания от чакащите фенове, направиха каквото бе възможно събитието да се състои, затова евала и да се надяваме следващия път да мине с повече късмет. И дотук с критиките към тях.

На сцената, до огряно от прожекторите фикусоподобно растение, се качват New Disease и тълпата започва свободно да циркулира между седалките, местата за бира, щандовете за мърчандайз и сцената, като на последната бива отредено сравнително добро количество учтиво внимание. Кратките сетлисти обаче не позволяват нито да чуем, нито да видим кой знае какво и от New Disease, и от Fyeld, за което ме хваща яд – българските банди отнасят най-много минуси от целия концерт, а от малкото прекарано време на сцената, успявам да преценя, че биха си заслужили одобрението ни. Здраве да е – следващият път!

След първия половин час тълпата започва да се посгъстява, но залата все още е обезкуражаващо празна. „Няма да стане тъй тая работа”, мисля си и се бутам без много зор по-напред в събраните пред сцената верни фенове. Там вече е друго настроението – ти остави закъснения и н’ам си кво, хората ще си видят любимите банди и те тАва е! Малко зад мен някакви ентусиасти опитват пого, усмивки, нетърпение – девет часа е вече! И на сцената излизат Chaoswavе. Готик мацка плюс мъжки вокали, италианска банда, метълче, а-у и асоциацията с Lacuna Coil е неизбежна. Не ме вдъхновиха особено, но пък на околните явно им харесва, тълпата започва да се сгъстява, вдигат се ръце и се мятат коси – окей, явно подгряващите си вършат работата въпреки лошия звук.

Италианците изчезват, чакаме и о, изненада! Crematory изскачат първи на сцената. Следва лек смут, докато техните фенове налазят напред, а чакащите предимно Evergrey се дръпнат настрани, който наблюдавам с хилеж вече от по-високо разположените седалки. Отбелязвам доволно, че залата наистина се е понапълнила и индивидите от вида „пиян метъл, дето не знае къде е и защо е” не бият толкова на очи в тълпата предвкусващи хубав концерт почитатели.

А те не ги знам какво точно са предвкусвали, обаче Crematory закопаха. Напук на всичките ни недоволства от по-рано, пичовете свириха със сърце и уважение към публиката, отбелязаха последния си албум Pray с началната Remember, минаха през класики като Tears of Time, Greed, Tick Tack направи едно мощно БУМ в главите ни, „малко стар рокенрол” – The Fallen, Hollenbrand, Pray, Shining, на немски, на английски, въобще доволно откъм сетлист и разнообразие. Наобиколила съм залата, преценям групата и мятам по едно око на реакциите на очевидно доволната публика, когато чувам мил и познат вик. “SLAYEEEEEEEER!” дере се нечие гърло и тъкмо да се нахиля иронично, Феликс изтърси: “You wanted SLAYER? You’ve got it!” и се почва Raining Blood. Подвизаващият се из дебрите на Rawk’N’Roll бесен Хамиш хвърля в ръцете ми фотоапарат и раница и изчезва в погото, крещейки „Ще им хвърляш по един поглед, нали?”. Аз стоя с отворена уста, докато феновете се разбесняват още повече – явно дори кавърите на SLAYER имат свойството да дават неподозирани сили на българския металяга. И не стига това, а после Sepultura и Machine Head, които съвсем ми затвърдиха доброто мнение за Crematory – на това му викам аз жест и внимание към публиката, браво. Отличен шест, седнете си, само че те не си сядат, докато не забият и последния кавър – Temple of Love и не кажат довиждане с Perils Of The Wind. Пък до нови срещи!

Хората се разреждат – кой за бира, кой за тениски и албуми, чакаме Evergrey. Двайсетина минути. Половин час. Един. Жега, умора и тихо отчаяние. Те се качват на сцената чак в 00.30, когато много от феновете вече са се предали – някои са си заминали веднага след Crematory, някои не са изтърпели чакането, а други просто виреят на автопилот по седалките и не мърдат от там напук. Тълпата е забележително по-малка, но за сметка на това дочакалите са все верни – Evergrey биват посрещнати с ентусиазъм и свирят със същия. Въпреки безумния час, въпреки изтощението и проблемите със звука. Има моменти, в които наистина се струпват толкова много негативи, че само Музиката и любовта към нея могат да те вдигнат на крака и да те сритат да продължиш. Шведските момчета направиха това в събота вечерта – излязоха, сритаха си феновете с любов и ги заляха със също така приятно подбран сетлист – More Than Ever, Still In The Water, Watching The Skies и куп други любими песни.

На такива изпълнения казвам аз „Ами, ЕБАТИ, бе, КОПЕЛЕ!” На групи, които се раздават без компромис и искрено заради хората, които ги слушат и обичат. На хората, които обичат така, че дори кофти обстоятелствата да не ги откажат да чуят любимците си. На всички, за които Музиката и отношението са важни. Защото това е основата на rawk-а все пак, нали?