Kръв и шоколад

Когато преди 10 (11?) години пусках отново и отново пиратските касетки със Stormblåst и Enthrone Darkness Triumphant, наивно убеден, че Dimmu Borgir са най-великата норвежка корпспейнт група, размахала богохулни остриета в лицето на Господ, изключително ясно си представях техен концерт. Пламъци, шипове, обърнати кръстове, рифове, клавири и инфернални призиви ”Sons of Satan, gather for attack!” - разбирате, пълната програма или поне малко от атмосферата на концертните парчета в ЕР-то Godless Savage Garden. Тогава мисълта, че шайката на Шаграт би могла да свири на стадион във второразреден курортен град на 400 километра от София би ми се сторила поне толкова абсурдна, колкото онзи митичен лайв на AC/DC в Шумен през 2010, обещан от кмета на града Красимир Костов.

На 15 август 2009, някъде около 6 вечерта изскачам от задушаващата хватка на маршрутката Варна-Каварна, а мисълта колко странно е да видим Dimmu Borgir точно на стадион Калиакра е заменена от почти еуфорична радост. Дори не се притеснявам, че пътуването от Spirit of Burgas до Thrash Till Death означава да пропусна поне два плажа, да забравя за блажено мързеливите ментички на балкона в бургаската квартира и да пропусна Fun Lovin’ Criminals, които са адски яки на живо, копеле. По пътя към стадиона обаче припева на “King of New York” е издухан (като блуждаещ лист хартия от каварненския бриз) от детския спомен за Spellbound – а експерименталната употреба на апокрифното Балканско пиво е само частично отговорна за това.

Докато продължавам бирените опити с бутилка Варненско (лекичко и пивко, но не може да се сравни с Бургаското, което неслучайно е KVLT-ово за всеки истински роукър) се сещам защо обичам Каварна, нищо че крачещия до мен Mad Hamish казва, че когато този град започне да му харесва, значи нещо наистина лошо се е случило. Пред нас има каруца, теглена от дръгляво магаре – на нея е приседнал престарял циганин, който пуши като комин, като от време на време крещи ”Диниии!”, зад него се издига вечния щанд с каски, противогази и камуфлажни панталони, а малко по-нататък започват редиците кебапчета, пилешки шишчета, хлебчета от оня ден и съвсем нелоши казанлъшки понички, от които дори не те боли корема цяла вечер. Някой е пуснал Battle Hymns на Manowar. А пък след няколко часа ще видим Dimmu Borgir на сцената. Дали Кустурица би могъл да измисли подобна сцена?

Наредилите се пред входа на стадиона са очаквано малко, но пък след като видях с очите си онези 30 фена, уважили концерта на (великите) Incantation и Krisiun в едно достолепно софийско читалище, тези 1500-2000 човека ми се струват истинска армия. Сред тълпата забелязвам малко мъртвешки грим и още по-малко обърнати кръстове – само един-двама младежи са се постарали и съответно всички погледи са насочени към тях. Повечето май са дошли не да славят Рогатия и да проливат християнска кръв, а да се забавляват и след малко забелязвам, че някой дори е успял да вкара футболна топка и на зелената трева се завързва мачле. Разредената наливна бира винаги не става, но си взимам три и се паркирам в рехавата публика пред сцената – време е да започнат Serpentine Creation.

Трите български групи, добавени вероятно за да оправдаят неловкото иначе определение ”фестивал”, излизат еднакво нахъсани, с подходящ за подгрявка на Dimmu Borgir режещ звук и богохулно-разрушителни текстове, но все така им убягва онази харизма, която отличава лидерите от последователите. Не че е нужно да ги класираме от първо до трето място, но си личи, че The Revenge Project са малко по-наясно с нещата от Serpetine Creation и Korozy. Въпреки че са далеч от първата лига, бургаските отмъстители имат съвсем прилично сценично поведение, свирят с метълско-хардкор хъс (не забравяйте – там има човек от Карцер) и тренирано надъхват публиката, а и техничният им дет-блек хибрид е подходящ за лайв представяне.

Serpentine Creation са твърде нова група, за да имаме ясни очаквания от тях, но пък музикантите са ни доста добре познати – на китари и вокали забелязваме Владо (някога ядрото на Desolate, заедно с Илко), а на бас и барабани са агенти от Demonism и отново от Desolate. Чудесно е, че един от първите им концерти всъщност е като съпорт на Dimmu Borgir, но музиката им е твърде стандартна, за да разтупти черните ни сърца – добросъвестно изкован блек метъл с агресия и посвещения на Сатаната, но нищо, което да ги различава от още поне хиляда такива групи.

Korozy се появяват под вечното ръководство на Гани Куршумов (който в последните години познаваме най-вече като организатор на чудесни концерти, а не като участник в тях) и основното впечатление е, че едва ли скоро ще ги видим отново на тъй голяма сцена, с толкова мощен звук. Свирят страшно нахъсано, с повече концентрация и минус досадните грешки, които забелязвахме при спорадичните им лайвове през последните няколко години. Парчетата обаче са адски стари (разбирай – от Long Road To The Land Of Black и From The Cradle To The Grave) и макар някога да са радвали ученическото ми метъл съзнание, през август 2009 предизвикват нулево вълнение.

Краткото чакане пред строгия поглед на Бафомет (наблюдаващ ни от огромното пано с артуърка на In Sorte Diaboli) е прекъснато съвсем според предварителния график от сценичен пушек и мрачни симфонични тонове. Dimmu Borgir се появяват като мрачни северни сенки и директно ми отвяват главата със Spellbound (By The Devil) – обземат ме детски спомени, първична метъл еуфория и с неочаквана енергия друсам глава, спомняйки си как преди десетилетие там имаше дълга коса. Около мен народът реагира по съвсем същия начин, а във въздуха летят пластмасови чаши от бира и бутилки от минерална вода. Норвежците продължават гръмовно напред – като влак без спирачки на път към Ада, с прекрасен звук, отработено сценично поведение и повече разпознаваеми песни от доста други екстремни групи.

Бързо става ясно – Dimmu Borgir отдавна не са блек метъл група и тук не говорим за чисто стилови определения. Шаграт крещи ”Are you having a good time?!” и, когато не върти стойката на микрофона като Дейвид Кавърдейл, ни подканя да пляскаме с ръце – норвежците са идеалния тежък рокенрол, концертно шоу първа класа, на светлинни години от суровия звук и сериозните физиономии на ъндърграунд блек бандите. Аз нямам нищо против, а хората в рехавото пого или в друсащата глави тълпа – също. До края минават и The Serpentine Offering, и Progenies Of The Great Apocalypse, и The Maelstrom Mephisto, и веченият хит Mourning Palace, а аз забелязвам, че повечето около мен знаят всяка дума от тестовете и се кефят като за последно, дори се чудя дали точно преди година при Cradle of Filth на бургаския плаж е било същото. Понеже сме фенове на двуметровото русо чудовище I .C. S. Vortex много внимателно наблюдаваме действията му – басистът е в постоянни стойки с огромната си китара, а епизодичните му включвания с чисти вокали се получават, поне горе-долу, защото в част от случаите се губят в бушуващата китарна буря. За миг се надявам да чуем и The Insight And The Catharsis, където клавирите и оперното пеене наистина убиват, но шоуто свършва и всички се отправяме към кебапчетата, бирата и евентуално – съм сафрида в крайбрежния ресторант с удоволствие, умора и кеф, който изобщо не зачита trve от un-trve блек метъл.

_{Снимки: Георги Георгиев, Tangra Mega Rock}