LIVE REPORT
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
A Beautiful Day... in the beautiful Zagreb
360° или пълна видимост. Четири масивни стоманени крака обкрачват 1/3 от зелената площ на стадиона и всеки от тях е със собствено озвучаване. Обща височина на конструкцията - 50 метра и набор от 120 камиона за пренасяне на гигантския четирикрак космически кораб. 24 дати в 15 европейски града и още 20 дни в САЩ. В центъра, под четирите подобни на щипци крайника, се намира голяма кръгла сцена, обградена от външен пръстен, като между него и сцената има разстояние от 10 метра. Над сцената – огромен 360-градусов екран, който предава спектакъла, така че всеки зрител в претъпкания стадион да може да бъде свидетел на аудиовизуалната феерия, която са U2 на живо.
Много е трудно да се пише за шоу с такъв размах, за група с такава харизма: за 30 години непрекъснато на върха; за четиримата съученици, които създадоха легенда в музиката. Обичани или хулени, U2 са една от най-големите групи, творили на планетата и когато присъстваш на тяхно шоу, единственото, което ти остава, е да потънеш в еуфорията.
Мисълта някоя група да посмее да се качи на една сцена преди U2 изглежда плашеща. Та нали само двата знака в името им са толкова големи, че могат да те съборят от сцената. И все пак подгряващи банди има. The Hours. За британците няма да кажа нищо, освен, че нямах търпение да си тръгнат. И Snow Patrol. За които единственото, което ми хрумва, е да изкрещя пак „БРАВО!”. Ето това са музиканти, които свирят със сърце и влагат душа. Всички са облечени семпло, няма слънчеви очила, пози, кривене и кокетничене, а Gary Lightbody има една от най-заразителните усмивки, които са ме гледали на концерт. И се раздава, усмихва, пее така, че някак всички, които виждах долу, се усмихваха и се извисяваха в чудесните песни на шотландците. Музика в духа на хедлайнърите, на Live, Muse и дори на Queen, пищни мелодии и страхотни лирики, това беше едната от двете изключителни изненади за мен на този концерт. Започнаха с Shut Your Eyes, а аз веднага си отбелязах едно наум да си намеря поне последните им два албума. И когато след 45-минутния си сет се прибраха под до момента скромно светещото стоманено чудовище, аплодисментите, които заваляха не бяха куртоазия.
А втората прекрасна изненада беше U2. Групата, която никога не съм харесвал, с фронтмена, когото винаги съм взимал на подбив заради хилядите му занимания отвъд музиката, заради егото му и заради идиотските му изказвания по интервюта. И какво? Това е последното негативно нещо, което ще споделя за легендарните ирландци. Защото наживо те са явление, което пожелавам на всеки да съпреживее. Защото, въпреки огромните ресурси, които са изразходвани за извънземния мастодонт на терена, те четиримата бяха съвсем близо до нас, съвсем истински, свиреха и пяха така, както знаем от видео и аудиозаписи – окъпани в светлина, отдадени, извисени и все пак живи хора, пред и сред нас.
Вдишахме с Breathe и видяхме, че на хоризонта няма линия, скочихме в ботушите и се насочихме към вечерта на един Beautiful Day. Динамично начало, оставило без дъх над 60 хиляди души на стадион Максимир, а четиримата се къпят в светлината на стотиците светлини и прожектори, под 360-градусовия екран, разхождат се по мостовете, които свързват сцената с външния пръстен и са по-близо от всякога до колкото се може повече фенове.
360° или пълна видимост. Четири масивни стоманени крака обкрачват 1/3 от зелената площ на стадиона и всеки от тях е със собствено озвучаване. Обща височина на конструкцията - 50 метра и набор от 120 камиона за пренасяне на гигантския четирикрак космически кораб. 24 дати в 15 европейски града и още 20 дни в САЩ. В центъра, под четирите подобни на щипци крайника, се намира голяма кръгла сцена, обградена от външен пръстен, като между него и сцената има разстояние от 10 метра. Над сцената – огромен 360-градусов екран, който предава спектакъла, така че всеки зрител в претъпкания стадион да може да бъде свидетел на аудиовизуалната феерия, която са U2 на живо.
Много е трудно да се пише за шоу с такъв размах, за група с такава харизма: за 30 години непрекъснато на върха; за четиримата съученици, които създадоха легенда в музиката. Обичани или хулени, U2 са една от най-големите групи, творили на планетата и когато присъстваш на тяхно шоу, единственото, което ти остава, е да потънеш в еуфорията.
Защото зад, пред, около теб има 60 хиляди души, които изтръпват и изживяват всеки миг с групата, изпяват всяка песен и отвръщат на мощния енергиен заряд с обич и емоционален взрив.
Мисълта някоя група да посмее да се качи на една сцена преди U2 изглежда плашеща. Та нали само двата знака в името им са толкова големи, че могат да те съборят от сцената. И все пак подгряващи банди има. The Hours. За британците няма да кажа нищо, освен, че нямах търпение да си тръгнат. И Snow Patrol. За които единственото, което ми хрумва, е да изкрещя пак „БРАВО!”. Ето това са музиканти, които свирят със сърце и влагат душа. Всички са облечени семпло, няма слънчеви очила, пози, кривене и кокетничене, а Gary Lightbody има една от най-заразителните усмивки, които са ме гледали на концерт. И се раздава, усмихва, пее така, че някак всички, които виждах долу, се усмихваха и се извисяваха в чудесните песни на шотландците. Музика в духа на хедлайнърите, на Live, Muse и дори на Queen, пищни мелодии и страхотни лирики, това беше едната от двете изключителни изненади за мен на този концерт. Започнаха с Shut Your Eyes, а аз веднага си отбелязах едно наум да си намеря поне последните им два албума. И когато след 45-минутния си сет се прибраха под до момента скромно светещото стоманено чудовище, аплодисментите, които заваляха не бяха куртоазия.
А втората прекрасна изненада беше U2. Групата, която никога не съм харесвал, с фронтмена, когото винаги съм взимал на подбив заради хилядите му занимания отвъд музиката, заради егото му и заради идиотските му изказвания по интервюта. И какво? Това е последното негативно нещо, което ще споделя за легендарните ирландци. Защото наживо те са явление, което пожелавам на всеки да съпреживее. Защото, въпреки огромните ресурси, които са изразходвани за извънземния мастодонт на терена, те четиримата бяха съвсем близо до нас, съвсем истински, свиреха и пяха така, както знаем от видео и аудиозаписи – окъпани в светлина, отдадени, извисени и все пак живи хора, пред и сред нас.
Вдишахме с Breathe и видяхме, че на хоризонта няма линия, скочихме в ботушите и се насочихме към вечерта на един Beautiful Day. Динамично начало, оставило без дъх над 60 хиляди души на стадион Максимир, а четиримата се къпят в светлината на стотиците светлини и прожектори, под 360-градусовия екран, разхождат се по мостовете, които свързват сцената с външния пръстен и са по-близо от всякога до колкото се може повече фенове.
После издигане с Elevation и изненадващо ранно емоционално разтърсване с One. Наведох глава да избърша сълзи и видях, че и ти, и тя, и те всички са просълзени. Иване, прав си, развъртаха се чакри. Нежно, само китарата на David и гласа на Bono, в притъмнялата сцена и в морето от десетки хиляди запалки и дигитални светлинки, примигващи като светулки, отразени в солената призма на сълзите по бузите. Всички пяха. А после всички пяха и Happy Birthday, dear Edge! Китаристът навърши 48 предишния ден. Накрая се разля и шампанско. Но преди това... преди това чухме Vertigo, The Unforgettable Fire… и безумно силно реаранжирана версия на I’ll Go Crazy If I Don’t Go Crazy Tonight. С включен за фон бийт, Larry излезе с едно барабанче, лицата на четиримата се приближаваха и отдалечаваха от кръглия екран, а ритъма на песента влезе в синхрон със сърдечния и хора танцуваха под лудешките зелени и розови лазери, струящи от всевъзможни ъгли, докато дискотопката на върха на кулата над сцената изпрати бягащи зайчета сред трибуните, превръщайки стадиона във футуристична дискотека.
А после? После пак химни: Sunday Bloody Sunday, Pride (In The Name Of Love), маски с лика на демократичната лидерка на Бирма Аун Сан Су Чи, държана от военната диктатура в Мианмар 14 години под домашен арест и посветената й Walk On. Традиция е в турнето на тази песен хората да слагат маските с лицето на Аун Сан, една от каузите, за които се бори Bono. И всъщност, видял на живо отдадеността, пламъка, с който Paul Hewson говори и пее за тези неща, разбрах, че той вярва в делото си и то вярва дълбоко. Прожектирано послание за мир от архиепископ Дезмънд Туту, африкански радетел за мир, носител на Нобелова награда за делата си и U2 ни разведоха Where The Streets Have No Name. Прекрасна песен и край на първата част от концерта. Светлините угаснаха, но след минута ирландците се върнаха, видеоекрана падна, като почти ги обгради и Ultraviolet преля в нежната With Or Without You. Настръхваме, пеем и концертът приключи с лиричната Moment Of Surrender… Момент, в който да се предадеш на изживяното, момент на откровение, момент, в който лентата се превърта, в който виждам отново Огромният концерт, на който присъствах, момент, в който да си помисля „Благодаря ти!”, момент, в който се отпускам и разтварям отново в пътя, в разходката, в атмосферата на пътуването и гостоприемната Хърватия. А Загреб е прекрасен!
коментари [3]
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
Коментари по концерта 142 4
Включване / Регистрация