Luke’n’Roll

"Дай по криволичещия път на рокенрола!", изпя почти ван-халенски звучащата китара на Steve Lukather точно в 22.00 часа снощи, 24 юли, в един от най-горещите дни на годината.

Столицата празна, но Sofia Live Club беше пълен, потен и готин. Доста добро съчетание. Sofia Music Enterprises печелят огромна червена точка. Първо за поканата към легендарния певец и китарист на Toto. И второ, за страхотното място, в което ни отведоха. Единственият недостатък беше, че въпреки тузарско-небрежният аранжимент, големия екран зад сцената, полуоградена от уединени седалки и парапет, зад който се тълпяха хората, елегантното осветление и експедитивните сервитьорки, заведението остава клуб. И от около 350-те души, които споделиха преживяването, надали повече от 100 имаха видимост към музикантите през цялото време. Но навсякъде се чуваше прекрасно. Представете си кефа – заставаш на бара, поръчваш си уиски и иззад бутилките в далечината съзираш рамото на Steve, докато опъва нотите на кахърната Song For Jeff и чуваш отлично парчето.

А Steve реши да запали публиката за начало с три хард рок удара. Drive a Crooked Road. Шум, викове, пляскане, свиркане. Готови сме за рокенрол! Twist the Knife и положението става още повече Van Halen. Ever Changing Times и музиката се обръща ниско, тежко и рифово. Сериозен откъс от последния соло албум на американеца, преди постепенно да отплуваме към по-спокойните, но примамливо-опасни и дълбоки води на поп-джаз и фюжън търсенията му. А екрана водеше удачни компютърни проекции, раздвижени в ритъма на мелодиите. Осемдесетте свършиха отдавна и слава Богу. Защото Toto почти отсъстват. За сметка на това имаме прог-отклонение с How Many Zeros, дълбоки фюжън трипове с Fall Into Velvet, имаме спомен за Hendrix, има рок, има джаз, има блус. Има за всекиго по нещо. За младежите с дълги коси, които не ги свърта, а скачат и пеят; за тежко облегнатите на масите мъже със зализани коси и промърморени коментари; за господина с дънките, разгърдената риза, бирено шкембе и ниско чело; за момичето, което не спря да подскача, да пляска и да пее от сърце. И за всички накуп.

Сцената е изнесена така, че да се спазва дистанция, на едно ниво над и пред нея са първия ред маси, запазени за хора със специални билети, а още едно стъпало по-нагоре са второто ниво маси и столове, зад които е гърба на бара. Той пък гледа към полукръг от удобни кресла, поставени върху изключително мек килим. И всъщност, всичко около масите, бара, стъпалата и килима беше пълно с хора. Единствено пред сцената беше празно, чак до парапета и то така, че Steve сподели, че се чувства далеч от нас. Някак студеното синьо-лилаво осветление, застинало умишлено слабо из клуба, вибрираше в унисон с откъснатата напред сцена и с момнтентите поп-нюанси в музиката на квартета. Ризките, чичовците току що прехвърлили 40-те, излезли за разпускане бяха адекватен фон на псевдопретенциозните композиции, които с финес потъваха в кехлибарените питиета в чашите с лед. И сякаш напук на тузарския дух в клуба, музикантите изстрелваха по няколко минути нажежен рокенрол, за удоволствие на хълбоците на девойките и гърлата на младежите. И за да е пълен купона в наситената от стилови завои вечер, направихме и парти в гащите на Саймън. Party in Simon’s Pants беше типичната фюжън (но с повече рок) разбивка, на която чухме като водещи убийствените клавиши на Steve Weingart, разчупения ритъм на къдравия латинос Carlitos Del Puerto (който обаче след концерта на SMV миналата година трудно може да впечатли) и тарикатското соло на барабани от Eric Valentine, който за пореден път доказа, че black guys got the rhythm. Дори и с вързани очи.

Танци, свирене, аплодисменти. Всички се усмихват потно и уморено. Но има още малко. Вторият Steve хвана един тон на синтезатора си, докато другите трима се подготвят с инструментите. След това изригна Shine On You Crazy Diamond. Хора нахлуха пред сцената. Клуба се изпълни с трептящ въздух и викове. А нощта избухна в червен космос.