LIVE REPORT

Когато „+” = „по-хубаво”
Пети Джаzz+ Festival @ зала „България”

Защо обичам фестивалите? Много просто – защото в поредните дни, в които слух и душа попадат под непрестанен музикален картеч, аз се чувствам странно и продължително спокоен. Вярвам, че земното кълбо все пак ще ни изтрае, че глупаците ще мирясат, че древните ще ни простят, а тези след нас ще са поне малко по-сполучливи. Че някой някъде ще обича. Облъчван с фини вибрации, аз вярвам.* Гледай ти, гледай ти... дълбокости от подобно нездраво естество може да хрумнат човеку само по време на война. Или джаzz – от онзи, плюсовия. Позна: три вечери подред в зала „България” по мен се разпиля тоталната хубост на Петият. Ден след края, ето какво долу-горе успях да вербализирам от него, ако и да няма кой знае каква полза от това.

Петък, Китарата
Нали се сещаш, че няма как да не наостря антените само при споменаването на Jimi Hendrix? След като оправдах филологията с превод на биографията на именития гражданин на Сиатъл и света**, а дискографията му ми е почти винаги в плейъра, друга дестинация освен зала „България” в петък вечер просто нямаше. Nguyên Lê (или Нюен Йе) – френският виетнамец от Париж – откри тройния уикенд със своята разходка по творчеството на Джими, озаглавена съвсем в реда на нещата Purple. Интересно, но факт: мнозина останаха изненадани от интерпретациите на китариста, поставян редом до John Scofield и Mike Stern. Да, това не бяха плахи опити за изсвирване 1:1 на класиките – това беше прочит. Сложен, но смислен. Труден, но красив. Бърз, но не забързан.
The burning of the midnight lamp, Purple haze, Voodoo chile – познатите платна на китарата-вулкан бяха прерисувани с нови бои от бендлидерът и свръхенергичните му поддръжници – гласовитата Cathy Renoir, която не спря да танцува (а по едно време изпраска наш фолклорен стандарт, ти да видиш!), пулсиращият бас на Linley Marthe и бийт-радостта на Francis Lassus. За край – луда преработка на Little Wing. Недоволни май не останаха. Така е то: чуйте и ще видите!

Събота, Бийтът
Не можеш да побереш Trilok Gurtu. Не, не можеш. Няма такъв човек, няма такъв музикант. И залата май не побра желаещите, или по-скоро се натъпка на добра воля. Да не го мислим. Той, Майсторът, право в очи си каза: „Журналистите мислят, мислят, мислят... Просто слушайте.” Нито имахме кой знае какъв избор, нито някакво пък друго желание. Рядко по тия оголени кучи земи се появява артист, певец, дух като този. Тук не си говорим за хитове, припеви и „яки парчета”. Тук си говорим, Ганьо, за цялостно усещане. За енергиен вампиризъм в най-най-най-хубавия възможен вариант. Как да ти опиша заряда, който най-нагло си прелях от лудата шарена жива машина за музика и още харча, докато тракам по нахилената си клавиатура? Мумбай съществува отпреди „Беднякът-милионер”, знаеш, нали? И бе целият тук. За усмивките и шегите ли да ти кажа? За настръхналите косъмчета на врата ли? За адския мултинационален бенд, който не се умори да сменя инструмент след инструмент, досущ като своя гуру, който извличаше звук и от самия въздух?!
Понякога нямаш и една-едничка фонема за някои неща. Чуй каквото и да е – от новия Massical до дебюта Finale и обратно, а после просто ми завиждай до дупка. Нямам нищо против. Както се казва в онези, цветните приказки – „и аз там бях, и аз пях и се смях”. Щастие/късмет? И двете. Това е естественото ни състояние май. И Майсторът го знае най-добре.

Неделя, Пианото
Джазът като медитация? Да, поне в неделя беше така. Пиано, чело и перкусии преплетоха фолклор и средиземноморие с класическата музика за честта на смирението, съзерцанието, мисълта. Красиво нещо е Melos – проектът на комшията Vassilis Tsabropulos, германката Anja Lechner и италиенецът U.T. Gandhi.
Пианото води, челото припява, извисява се, пак затихва, перкусиите са морето. Мисля. За всичко и за нищо. Мисля. Движа се. Знам. Пулсирам с пианото. Не искам Музиката да свършва никога. Аз съм свит вътре в себе си и изпълнил цялата вселена. Преливам? Усмихват се, знаят, че сме взаимно искрени. Няма време за друго. Соло, по двама, всички заедно. Край? Не, бис. Още веднъж от славянското. Аплодисменти, усмивки. Благодаря ви, приятели.

Краят, Началото
Всъщност, фестивалът имаше още един, специален, откриващ концерт – на също толкова приказния глас на Susana Baca. Празникът на славянските култура и pismenost ми попречи да присъствам, но тъй като слушах магьосницата-перуанка при предната й визита, знам, че който е отишъл, едва ли е сбъркал. Изобщо – всяко такова събитие е подарък, хора мили.
От някакви-си-там ентусиасти за други някакви-си-там слушащи и чуващи. Пожелавам си/ви повече и от двете. Кой знае, може пък тогава и онези след нас да са малко по-сполучливи, т.е. да си го носят плюса по рождение. Вътре.

* Помниш дядо Кроули какво е казал за музикантите, нали?
** Между другото, Jimi Hendrix е най-печеният работодател, който някога съм имал – заведе ме на свои разноски на два концерта на Tool, а скоро след това ми купи и новата машина, на която пиша всичките си букви. Просто железен!


Снимки Trilok Gurtu Band - Илиян Ружин
коментари [0] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Няма правило, което да не може да се наруши заради красотата!
Бетовен /1770 - 1827/