И станахме всички ветропоказатели

Чакай малко, да се опитам да преброя от колко години не съм виждал някои от тези трите групи наживо. Повече от десет. Да. Повече от десет години. И сега, вече почти на трийсет, се срещнах отново с петнайсетгодишното ми аз, извадих от спомените поовехтелите картини на рошави пубери, които се затварят в стаите да слушат цинично-хитрите лирики на Хиподил, спомних си особената тръпка в касетките на Ревю, извадих и наяве онези кадри, когато обложката на Леле Како се разпъваше, текстовете се разучаваха и отивахме на концерт на Контрол, прегърнали едни от първите ни самостоятелно купени бири. Къде сте, бе, тайфата? Помните ли китайските гуменки, първите кубинки, евтините тениски и саморъчно сцепените дънки? Помните ли бирите на припек на Синьото? Спомнихте ли си? Да, ето ви. Ето НИ! Шест хиляди от нас, в Зимния Дворец, дошли да се срещнем отново, с някои сега да се запознаем, други да се сетят за нас. И заедно да видим трите от най-големите, от най-важните, от групите, които определяха музикалните ни вкусове. Заедно. Веднъж и завинаги.

Помниш ли Милена, копеле, как въртяхме до скъсване Ха-ха преди да открием, че всъщност предишната й група също далеч не е за изхвърляне. По-различно, по-вглъбено, по-уейв. И все пак...

Те са тук. Васко и Милена. Под шарената сянка. Тя е напълняла, той е както винаги. Но свирят и пеят. Щото музиката е важна. Да те стисне за гърдите и да ти се иска да я споделиш. Шило в торба седи ли? А виното как е сухо щом тече? И после Закуска. И 1968. И Директор на водопад. И довиждане, до някоя среща из софийските клубове. А тълпата истеризира. Шест хиляди човека крещят и не могат да повярват какво виждат и чуват заедно. Шест хиляди. И изведнъж, абсолютно неусетно шестте хиляди посрещнаха 100-150 кила щастие. Контрол! Контрол с Кольо Гилъна – цялата енергия на музиката им се изля за около час върху нас и не видях някой да не си съдра гърлото от крещене и пеене. И танци. И викове. И пого. И абсолютен, неподправен кеф. Булка. Алкохол Блус І и ІІ. Searchiiiin’… Seek and destroy-Ой! Ой! Ой-ой-ой! Обичам те, мила! Песни, които съм пял с касетофона, с приятели, или пиян някъде из младежките купони. Сега ги пеем заедно, пияни от щастие. Защото май за нашето поколение, което израсна в дните преди компютърния бум, песните, които сме въртяли на евтини, разбити касетофончета, когато се разбирахме за излизане или с обикаляне по домовете, или с позвъняване на домашния телефон, лежат като скъпи спомени, а тези спомени са много важни, много лични, много наши. Благодарим! И защо, по дяволите, трябва да слизате от сцената? Кога ще видим тази група пак така? Никога? Надявам се не. Но пък така е още по-специално.

И кратко чакане и Хиподил... в студио. Където всеки член на Хиподил здраво пак се е напил! Ааааа! Ааааа! Фурор, бе! И Пешо е тук, за пръв път с бандата от десет години. И Басис`чето. И се кефят, та знае ли се! Песни, предимно от първите три албума. Я ти, кажи си честно, колко пъти си ревал от смях като малък, докато четеш порно-пънк аграриите на Светльо Витков и припяваш заразителните песни на бандата? За себе си и много от останалите съм сигурен. Не пяхме съзнателно. Цялата лирична тлака се изля самичка от нас. Кой намаза със лайна? Не знам, но щях да намажа с лайна пъстроцветните ми гащи от кеф. Искам бира със водка, нищо друго не ща... искам и друго, бе! Искам тоя концерт да не свършва никога, какво като батериите са ми паднали до пълен фалит! Облаци, Бира, Чифт Очи. Два биса, безспирно меле, тотална липса на сили и глас, но погледите пак са оцъклени, ръцете изпънати напред а устите широко отворени в опит да изкараме гърлен звук. И последен бис. Хиподил не е название. Хиподил е диагноза! Лека нощ! Дано някога, някъде, някак!