Кайно Йесно Слонце + Sposob

Сряда в сивата София. Къде от концентрацията на почивни дни, къде от извънредна работа, всички сме пропити от умора и/или характерната празнична депресия. Така и при мен – когато в 9 и нещо видях, че работата просто няма да свърши, с неимоверно усилие се отзомбирах от компа и в полукома от неколкодневното недоспиване се отправих към концерта на Sposob и Кайно Йесно Слонце. Имах уговорка с други, но я посякоха думи като „много съм изморен, не мога, ще си спя…”. Така че тръгнах в уединението на собствената си компания и пристигнах с опънати нерви, голямо закъснение, изпускайки целия Способ (съжалявам!) и обременена от скапаността на идните дни и невъзможно кратките денонощия. Кайно точно загряваха обаче, и побързах да им направя няколко снимки за каузата.

И ето, че някак си, докато натисках копчето, гледката и звуците се канализираха през обектива и постепенно изместваха външния свят, а опънатите нерви започнаха да омекват и тревогите бавно се оттичаха от обремененото сърце. Пружината започна бавно да се развива и нежният, призрачен полъх на хлопатарите обвиваше все повече и повече реалността в мъглата на звуците… Звуците на самата природа в цялата й свръхестественост… мъглата… хлопатарите… звуците… водата… овцете… природата… игриво ручейче се вие сред дъбака и утолява жаждата на малкото му стадо. Пуснал е на запой овчиците, добре напасли се сутринта с натежала от роса трева. Оживени от ромона на водата, те тръскат весело глави, и звънците им пеят песента на живота. Гледа как слънцето се процежда през листака и се заиграва с някоя катеричка или повей на вятъра и изпарява последните следи от прохлада. Излизат от гората по една пътека на поляна, жълта като слънце от малките полски цветя, нашарена с макове тук-там, цъфнали детелини и бели овчарски торбички. Тук вече нищо не спира палещите лъчи на слънцето и стадото започва да пристъпва все по-бавно и тежко през плътната мараня, сякаш необичайно подранила. Тук ще е.

Стадото малко по малко се намества за обедна дрямка около самотния столетен дъб, невъзмутим от жегите, докато овчарят вади от торбата прясна пита, масло, шарена сол и една манерка червено винце. Хапва, пийва, отпуска погледа си отвъд поляната, към далечината, където се сливат планината и небето… Пладне. Въздухът не помръдва. Планината и небето се сливат… Клепките се притварят неусетно, главата натежава и се отпуска, в просъница чува унасящия шепот… Шшшш. Е-е-е. Кой шепне? Ехо? шшшШАТ! Ехоооо! Това „Ехо” бавно се разстила във въздуха, застива за миг неподвижно и после започва да пада на земята. Тап-тап-тап. Туп. Ллаааддд… Това са капчиците дъжд по листата на дъба и преливащи от тичинките на маковете. Скоро се прибавят и други звуци, сякаш земята пее, и мънички крачета приближават, но не стъпват по тревата, а направо по капките дъжд още във въздуха. Дзъннн! Чинели. Звънък смях, напоен с най-сладкия нектар на майските цветя. Горските нимфи идват да празнуват дъжда, живота, весели и неуморими. В лудешкия си танц най-красивата, най-прозрачната, най-младата нимфа го повлича със себе си в забързания такт на капките. Тя ухае на трева и на цветя, на сладостна акация и киселящи горски плодове, на самия живот. Изведнъж всичко спира - ослепителна светкавица и тежък гръм. Малката нимфа стреснато се вкопчва в прегръдките му. И той е покорен. И после още една мълния. И още един гръм. И пак. Дум-дум-дум-дум, тададада, дум-дум. Танцът вече има нов ритъм, вибриращ във всяко стръкче и листо, във въздуха, в долепените тела, въртящи се в танца на живота. Всичко се размазва около него в разностранни багри и звуци. Мълния! Цялата вселена се покланя пред чудото на природата. И после утихва. Дъждът отстъпва място на последните лъчи на слънцето, а с него и нимфите се отдалечават с песен – стара колкото света песен – и звънък смях. Звънък смях… Дзънннн… ннн...

Събужда го звънът на хлопатарите на тръскащите се от водата овце. Оглежда се. Валяло е, въздухът е пропит с електричество и дъхавия мирис на мокра вълна. Слънцето клони към своя заник и озарява в розово малките оттеглящи се облачета. Време за тръгване. Подкарва стадото надолу, обратно към селото. Незнайно какво, нещо го кара да се усмихва… опитва се да си спомни какво сънува… Докато от транса му не го изкарва поздравът на минувач по пътя.

„Може ли да поснимам с твоята камера?” – някой ме ръчка и ме връща от много, много далеч. М??? Ммм! Мхм... О да, снимай, аз само ще погледам сега. А това, което виждам и чувам в момента, не може нито да се снима, нито да се разкаже – музиката и невероятните звуци на Веско, акомпанирани от сърце с пляскания, припявания, движения, удари и звуци по какви ли не предмети. Лудите визуализации на стената. Танците на момчето. Слизането сред публиката. Песните. Хорото. Целият Фенс се превърна в музикален инструмент, вибриращ в една и съща емоция. Някак всички станахме повече българи, станахме си по-близки.
И Pink Floyd накрая… И няколкото разговори: малка публика, жалко! Дали заради Гергьовден, или сивата софийска измореност в сряда, или нещо друго, по-дълбоко, което дори не ми се коментира сега… Защото хубавите неща на родния пазар трудно просъществуват, обикновено е за кратко, и то болезнено; или за по-дълго, но с цената на много саможертви, които често накрая се оказват неоправдани. Дано греша, дано да можем да бъдем феновете, които КЙС заслужават. А вечерта – беше уникална!