LIVE REPORT
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
Акустика на свещи - за специални гости
Danny стоеше на входа на втория етаж на „Славянска беседа”, за да разпише лично музикалните фетишни атрибути на меломаните, да им стисне ръка и да им каже две-три думи, за да няма пренебрегнати. Отношение, брат! “I want to go downstairs. Please! I’m famous!” Отново тънки шеги. Явно наистина има нещо в пословичния британски хумор...
Потъване в сумрака на залата, групички от познати хора приглушено водят разговори, Danny и Duncan се мотаят напред назад с лица от организаторите, готвят се фотоапарати, цари уютна суета. А на сцената са наредени едно пиано, отново свещи, няколко стола и пред завесата акостираха четирима от родната индъстриъл-ембиънт група Войвода. Обещаха ни акустичен сет и такъв и получихме. Четири композиции от дебюта на бандата, изпълнени с акустична китара, цигулка и ембиънт фон от синтезатора, може би единственото електрическо тяло освен прожектора снощи.
В началото беше куфарът... Иззад пианото се плъзна калъфът за акустичната китара на Danny и той излезе, гонейки инструмента си, окъпан в жълтеникавата светлина, която помоли да не му блести в очите и ситните рижи къдрици. Сам е, други няма. Duncan явно реши да присъства просто като гост и да се наслади сам на акустичната магия на бившата си група и на скъпоценната шепа кавъри, която Daniel поднесе на прехласнатата аудитория.
Глътка въздух с нежната Unchained и втори Pink Floyd удар – High Hopes. Лека нощ!
Тръгнал си за интимна музикално-интелектуална среща, на която са поканени 150 избрани гости. Рандевуто обаче не се състои от чай, кейк и философски разговори в просторна библиотека, а в малка актова зала, която незнайно защо напомня на уюта на стар гардероб, посещаван иначе единствено от молци. А на влизане те посреща... самият домакин. Чудесна изненада, не мислиш ли?
Danny стоеше на входа на втория етаж на „Славянска беседа”, за да разпише лично музикалните фетишни атрибути на меломаните, да им стисне ръка и да им каже две-три думи, за да няма пренебрегнати. Отношение, брат! “I want to go downstairs. Please! I’m famous!” Отново тънки шеги. Явно наистина има нещо в пословичния британски хумор...
Потъване в сумрака на залата, групички от познати хора приглушено водят разговори, Danny и Duncan се мотаят напред назад с лица от организаторите, готвят се фотоапарати, цари уютна суета. А на сцената са наредени едно пиано, отново свещи, няколко стола и пред завесата акостираха четирима от родната индъстриъл-ембиънт група Войвода. Обещаха ни акустичен сет и такъв и получихме. Четири композиции от дебюта на бандата, изпълнени с акустична китара, цигулка и ембиънт фон от синтезатора, може би единственото електрическо тяло освен прожектора снощи.
Заслужени аплодисменти след леките неофолк забежки, които изправиха косъма на нашия приятел Шахпазов, положителни коментари от учтиво ръкопляскащия гост в дъното на залата и българите напуснаха центъра на вниманието, за да оставят мястото на така чакания англичанин.
В началото беше куфарът... Иззад пианото се плъзна калъфът за акустичната китара на Danny и той излезе, гонейки инструмента си, окъпан в жълтеникавата светлина, която помоли да не му блести в очите и ситните рижи къдрици. Сам е, други няма. Duncan явно реши да присъства просто като гост и да се наслади сам на акустичната магия на бившата си група и на скъпоценната шепа кавъри, която Daniel поднесе на прехласнатата аудитория.
Започна с изпълнение на Deep от албума Judgment и след нея една след други се заредиха акустичните перли от творчеството на Anathema, а страхотната публика пригласяше, докато залата потъна в топлата меланхолична атмосфера на музиката на легендарните британци. А кавърите, за които споменах... Първият избухна като тиха супернова. Wish You Were Here. Любимата песен на майката на братята Cavanagh и единственият й концертен досег. Изпята от всички присъстващи и сплотила множеството. Последва лека заигравка на пианото с първите акорди от Bohemian Rhapsody и извинението „Мога да го изсвиря, но не мога да пея така.” Разбираме те, Danny, никой жив човек не може. След Hope пък от пианото се разнесе забързаното интро от Wasted Years на хеви метъл титаните Iron Maiden, която прозвуча в красив, меланхоличен аранжимент за глас и пиано, болезнено напомнящ изумителните интерпретации на Tori Amos по чужди песни.
Интересен беше ефектът, който Daniel използваше за обогатяване на спектакъла си – loop-ефект на китарата, който записва по няколко секунди от парчето и после ги наслагва един върху друг и на практика музикантът свиреше дует или трио със себе си. Мултиплицирана музикална феерия. А понякога пък мелодията се пускаше назад и създаваше хипнотично разсейване на звука и много ефектно размиване на песните. И така до Flying, когато от колоните се понесоха тихо финалните акорди, докато усмихнатият гост махна за сбогом на публиката и се оттегли от сцената... за импровизирания бис и напълно неочакван подарък за българската публика. Чисто нова песен на Anathema от предстоящия им албум, изсвирена и изпята в „напълно различна версия от албумната, просто превю” специално за нас. И въпреки изричната молба на Danny песента да не се появи в интернет дебрите, отново лумнаха сините светлинки на дигиталните фотокамери. Много ми е чудно какъв миндил трябва да си, за да отидеш на концерт и да го изгледаш целия през шибания дисплей на фотоапарата или, още по-зле, на телефона? Нали си отишъл там заради себе си! А и в тъмната зала десетките светлинки буквално бъркат в очите на околните. Дано кадрите не се появят в мрежата!
Глътка въздух с нежната Unchained и втори Pink Floyd удар – High Hopes. Лека нощ!
коментари [1]
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
Коментари по концерта 117 4
Включване / Регистрация