Пауър Рейнджърс и гумените патета... пардон, чудовища


Lordi са страшни, Lordi са рок, Lordi са звезди. Тройна грешка. Lordi са забавни гумени чудовища с репертоар от саундтрака на Сънчо. Но имат достатъчно фенове, че да прехвърчат и през България и зала „Христо Ботев”. И всъщност, чудесната публика, силният звук и забавното шоу наистина бяха интересно разнообразие във все по-динамичния концертен живот у нас. Затова и над хиляда души крещяха и аплодираха стоте минути на маскираните финландци с див ентусиазъм.

Забелязали сте как често подгряващите групи на „звезди” у нас нерядко си отнасят псувни и дюдюкания, нали? Е, за най-голямо учудване първата група, която приветства тълпата след двучасовото закъснение малко преди 8 вечерта, Brandon Ashley And The Silverbugs се радваше на аплодисменти и съвсем радушно посрещане. Учудване, защото италианците предложиха изключително посредствен синтезаторен рокенрол, бледо подобие на White Zombie, Powerman 5000 и ранните записи на Marilyn Manson. Припевчета, рифчета, много „хей-хей!”, голия задник на кльощавия им певец и поразсъблечена мома, кълчеща снага на сцената. Това беше първият половин час от снощния концерт, организиран от все по-засилващите се Art BG.

Шведите от Fatal Smile сбъркаха основно нещо. Сега е 2009, а не 1989. Глем рок от края на 80-те, но не поднесен от Motley Crue, Poison и Skid Row, а от застаряващи перхидролени рокаджии. Иначе приличен звук, неангажираща музика и отново страхотна публика, която влезе в ритъма на бандата и припяваше и пляскаше където е нужно, смееше се и аплодираше шегите на Blade, който обаче, въпреки цялото си старание, не беше Vince Neil. Но момчетата забиха енергично, вярваха в себе си и публиката оцени старанието им.

Малко преди 22 часа сцената притъмня, хората се спуснаха напред от седалките (и стана очевадно колко празна е залата), зазвуча началото на последния албум на финландците и откриващото парче от него Girls Go Chopping. И ето, петте чудовища от улица Сезам бяха на сцената, под съпровода на бесилка, театрален реквизит и бая сгряващи веждите пироефекти. Да, определено в шоуто на Lordi има какво да се види – клане на трупове, обезглавяване на чудовища, бесене на чували, набиване на глави на кол, огнехвъргачки, конфети... изобщо здрава Kiss meets Alice Cooper конфекция и пет гумирани фигури с музикални инструменти и една пластмасова брадва. Песните (не че са толкова важен елемент) бяха основно от Deadache (2008), като естествено между тях бяха вплетени и стари хитове на групата като Blood Red Sandman и They Only Come Out At Night (този път без Udo Dirkschneider). Специфичната дрезгава бленда на Mr. Lordi навява асоциации именно със споменатия нисък германец и с друго тевтонско гърло, гостувало наскоро в същата зала - Chris Boltendahl от Grave Digger.

Самото шоу на Lordi обаче, въпреки зрелището, което предлага, е на практика безцелно излизане на сцената между песните на различни персонажи, които след минутка безсмислено стърчене биват ликвидирани... скучно. И няколко безумни диалога, от рода на “Errr, what song should we play next” (с патетично преиграващ дрезгав глас и чешане с гумен нокът по маската). “Iii… dooon’t... knooow”, вие премодулираното гласче на клавиристката-банши Ава. “Weeell… you don’t know???”… и т.н. нелеп инфантилизъм, достоен за Тинки-Уинки и компания. И се изсипаха още хард и хеви рок химни, явно любими на зрителите, защото всички, повтарям, всички хора пред сцената бяха яхнали доброто настроение, пляскаха, пееха и скачаха под диригентството на гумените мечета с грозни лица. Голям кеф. И минутка след сценарийния бис избухнаха и трите най-големи хита на Lordi – Would You Love A Monsterman?, Devil Is A Loser и Hard Rock Hallelujah. Рогатият лидер изръмжа поредното „Благодаря”, размаха бутафорния топор и зверовете потънаха в мрака зад сцената. Хуманоидите пък с усмивка потънаха в нощта на студентски град, насочени към биропредлагащи заведения, със или без чудовища.