Aerodrome Festival

На 10-ти и 11-ти юни на 50 километра южно от австрийската столица Виена се проведе мащабен музикален фестивал. Това събитие успя да привлече над 100 000 фенове от цяла Европа, които два дни се забавляваха, дивяха и съставляваха една доволно шарена тълпа. Името на фестивала бе Aerodrome и това беше първото му провеждане като амбицията на организаторите е той да се превърне в ежегодно събитие. Предвид крайния резултат мисля, че това е на път да се случи. Като започнем от подборката и разпределението на групите, минем през сцените и озвучаването, та свършим до местата за къмпинг и съпровождащата ги инфраструктура всичко беше на ниво. Не е лесна задача да се организира такова мащабно събитие, така че нормално е да има известни пропуски, но те бяха толкова незначителни (нали не очаквате всяка сутрин топъл душ?), че слагам точката по тази тема. Музикалните вечернинки бяха организирани паралелно ма две сцени - голяма открита, побираща до 60 000 души и закрита зала с капацитет до 5 000 души. Групите, чиито изпълнения се припокриваха бяха достатъчно разнородни, че да улеснят всеки в решението му коя сцена да посети. Основно можем да ги разделим на две части - алтърнатив/поп и модерен метъл/рок. Първата вечер метълът се чуваше откъм закритата сцена, а втората властваше над отктитото пространство при голямата сцена. И нямаше как иначе да бъде след като хедлайнери втората вечер бяха Metallica, но за това после. За протокола да отбележим, че първата вечер хедлайнери бяха кросоувър гигантите R.H.C.P., но автора няма какво да сподели по въпроса, тъй като по това време трябваше да наблюдава Soulfly (и за това после повече). Ето и пълният списък с групите. Както може би се досещате ще си говорим главно за Метъл!
И така - тръгваме от палатката към входа, водещ към двете сцени и на разклона завиваме надясно към малката сцена. От двете ни страни са разположени шатри, където се продава главно бира, но има и места за хапване. Минаваме през няколко коридора и по-големи помещения и се озоваваме в най-подходящата зала за провеждане на концерти, която сме виждали до момента. Отново се продава бира докато тълпата се сгъстява. Това, което ми направи впечатление бе, че залата имаше подвижни редове със седалки, които бяха прибрани за концерта и така освобождаваха повече място. Много приятно впечатление ми направи и професионализма при озвучаването на групите. Всяка група си имаше собствен екип, който максимално стегнато провеждаше саундчека, докато на сцената се издигаше логото на групата, а при някои се изграждаха и декори. Звукът, веднага отбелязвам, бе най-добрият, който съм чувал на концерт в затворено помещение - кристални барабани, доловим, но не и бумтящ бас и т.н.

Ненадейно на сцената се появяват Mnemic, които забиват модерен и нахъсан траш метъл, напомнящ на моменти на Machine Head. Вокалистът не пропуска да спомене за отминалото съвместно турне на двете групи. Mnemic определено ми направиха приятно впечатление и, въпреки че публиката все още не бе кой знае колко активна фронтменът се раздаваше, което оставя впечатление за изграден професионализъм. След Mnemic (и след съответния саундчек) на сцената се появиха шведите от Soilwork. Веднага погледите привлича вокалистът Bjorn, който се е издокарал в полицейска униформа от ризата до вратовръзката. Мелодичният дет метъл изглежда се понрави на публиката, а сценичното поведение на Bjorn, също беше много професионално (както на всеки друг фронтмен от фестивала), докато басистът Ola Fink, откровено се забавляваше. За разлика от колегите си от In Flames, Soilwork не се свенят да имат кийбордист в редиците си.
Идва ред на местните олд скуул дет метъл ветерани Pungent Stench, които стоят леко статично на сцената, но това не им пречи да си забиват яко. И сега групата, която ме хвърли в тъча и ме изненада най-много на този фестивал - Within Temptation. На фона на средновековни декори този секстет изнесе един запомнящ се концерт - изключително ведър, с неподправен контакт между публика и група и лишено от всякаква агресия изпълнение. Нестандартно позиционираните встрани барабани бяха капка в морето в сравнение с харизматичното присъствие на вокалистката Sharon, от чието поведение през цялото време лъхаха позитивизъм и невероятни вокални изпълнения. Облечена в класическа рокля, държаща се напълно естествено с публиката, вокалистката на холандците ме накара да се замисля на чия страна биха се наклонили везните при евентуално сравнение с Tarja от Nightwish. Аз лично заставам твърдо зад Sharon. Групата изпълни и една песен от предстоящия си албум, която звучеше многообещаващо и бе издържана в познатия готик метъл стил.

След Within Temptation изпълнението на американските метъл кор зверове от Hatebreed бе като удар на стоманен чук, комбиниран с лисване на кофа ледена вода върху неподготвения потребител. При тези момчета няма почивка - всичко е енергия, пот, лудница. Можем само да съжаляваме, че пропуснахме възможността да ги видим в България - мен това тяхно изпълнение ме беше надъхало допълнително да ги гледам на родна земя. Изпълнението на братушките от Ню Джърси Ill Nino не беше времето, през което публиката ще разпусне след бомбандировката на Hatebreed. Бандата редуваше песни от последния си албум с такива от предходния, като през цялото време погото не спираше. Перкусиите и фламенко китарите си бяха налице и като цяло изпълнението на групата беше на високо ниво. Единственото нещо, което ми направи неприятно впечатление бе леко изкуственото поведение на фронтмена Cristian Machado, който сякаш постоянно бълваше заучени фрази. Не можах да си обясня обаче какво беше подтикнало мистър Machado да навлече тениска не на кой да е, а на блек метъл класиците от Англия - Cradle Of Filth. Във всеки случай ако е запознат с творчеството им чест му прави тази премяна. Ако желаете пробвайте се да познаете, чий китарист от групите, свирили на следващия ден носеше тениска на Manowar! Отговорът по-надолу. Ill Nino завършиха изпълнението си със специален поздрав към американския президент с песента Liar.

След оттеглянето на Ill Nino на сцената взеха да се появяват впечатляващи декори, които достатъчно красноречиво оповестиха, че следващата група ще е немскоезичната In Extremo. Шоуто им бе много ефектно и разнообразно като това не беше за сметка на музикалното им изпълнение. Звукът на гайдите примесен с метъл рифовете звучеше особено колоритно и придаваше невероятна атмосфера. Интересен бе моментът, когато барабанистът на германците свири със запалени палки. In Extremo явно бяха местни любимци, защото публиката не спираше да припява и не ги пусна без бис.

Когато най-накрая слязоха от сцената в нейния център се появи олющена поставка за микрофон, а техникът настройваше китара с изрисуван на нея бразилски флаг. Това означава едно - Soulfly идат. След краткото интро към Prophecy те откриват сета си с едноименната песен от актуалния си албум. Центъра на вниманието, разбира се, е Max Cavalera, който в типичния си стил подканя вече поуморената публика към повече активност. Следват Seek 'N' Strike и Living Sacrifice, след което настъпва лудница при обявяването на Roots. Началните рифове на Jumpdafuckup преминават в Bring It, след което отново следва песен от времето на Sepultura - Inner Self. Интересно е и изпълнението, в което Bleed преминава в Tree Of Pain. После на сцената се качва Danny Marianino от Northside Kings, за да участва в изпълнението на Defeat U. Най-интересният момент обаче, като че ли бе, когато Max Cavalera представи Eyesburn, с които изпълни едно към едно Moses, в която има въплътено чиста проба реге. Концертът завърши с трепача Eye For An Eye от дебютния албум на Soulfly. Музикалните умения на китариста Marc Rizzo изцяло оправдават присъствието му в групата, докато зад баса обаче Bobby Burns бе доста статичен и несъпричастен към изпълнението - пълен контраст на бившия басист на Soulfly - Marcelo Dias. Joe Nunez го знаем, че е стабилен зад барабаните още от албума Primitive. Така първата вечер източи и последните останали сили на публиката, която се оттегли бавно към палатковия лагер и се смеси с тълпата, присъствала на концерта на R.H.C.P.

Половин денонощие почивка и идва време да видим какво предлага главната сцена. Тя се издига пред огромно открито пространство, а от двете й страни са разположени видеостени, които показват кадри от концерта в реално време. Майсторството на операторите позволява на феновете да видят изпълнителите в близък план и издига самото преживяване от концерта на друго ниво.

В ранния следобед метъл фиестата откриват финландците Amorphis, които разполагат с достатъчно качествени композиции, за да представят качествен сет лист. Забиват спокойно без да демонстрират излишна тенденциозност с имидж или поведение. Както повелява традицията завършват с хита си от 94-та година - Black Winter Day и за пореден път оставам с впечатлението, че фронтменът Pasi Koskinen е или страшно уравновесена натура или просто гледа на изпълненията на живо като на досаден ангажимент.

Следващите на сцената са Lostprophets, които до този момент не ми говориха нищо като име, и които някак си не успяха да грабнат сърцето ми с модерния си мелодичен рок. Изваян като по модел фронтмен с добро сценично поведение, клавирист, който трудно го свърта на едно място и впечатление за нещо вече чувано и преди. Пауза и вече на сцената е колоритната четворка от Америка Static-X. Отличителната прическа на Wayne Static, сплетената дълга брада, екстравагантното облекло и налудничавото сценично поведение на втория китарист - всичко това говори за съзнателно изграден имидж. В това няма нищо лошо стига да не е единственото на което дадена група разчита. Случаят при Static-X не е такъв и момчетата си забиват с хъс насечените рифове, които са основа на песните им. Wayne се държи подобаващо в ролята си на фронтмен, но освен него и цялата група стои много добре на сцената. А на гърдите на китариста се мъдри тениска с чука на Manowar от Sign Of The Hammer. След Static-X идва ред на Rock'N'Roll ветераните от Motorhead.

Леми невъзмотимо заявява в микрофона - We're Motorhead and we're gonna kick your ass, след което посредством баса и дрезгавия си глас и с помощта на китариста Phil и барабаниста Mikkey започва да реди един по един хитовете на групата си. Като фронтмен Леми е един път - не го бръсне за нищо, пее си нагоре към микрофона, докато на заден план Mikkey показва майсторство зад барабаните. След въпроса дали има пънк фенове сред публиката, Motorhead изпълняват кавър версия на Sex Pistols и песента им God Save The Queen. За биса Леми и Phil излизат захапали по един фас и след като Леми захвърля своя захваща вокалните линии на култовото Killed By Death.
След като Motorhead слизат от сцената започват приготовленията за посрещането на маскираните злодеи от Slipknot. Двата идентични комплекта ударни се разполагат в левия и десния край, а когато и черните барабани на Джоуи се откриват всичко вече в готово за апокалипсиса. Или поне такива бяха моите очаквания. Въпреки доброто си представяне, обаче, останах с впечатлението, че деветимата изроди вече са кротнали и не демонстрират такива ексцесии, както в по-ранните си години. Но лудница имаше. Групата хвърли ръкавицата с The Blister Exists от актуалния си албум като от него изпълни още 3 песни - взривяващата Three Nil и по-меките Duality и Pulse Of The Maggots. Глупаво ми прозвучаха думите на вокала "I recognize some familiar faces", а прекалено злобното поведение на китариста no. 7 изглеждаше една доза по-бутафорно от нормалното. Това не попречи, обаче, на музикалното пиршество по време на безспорните хитове Spit It Out, People=Shit и другите изстрели на американците.

Сгъстяването на публиката се засили още повече с появяването на Korn и директния сблъсък с първия им сингъл от Take A Look In The Mirror - Right Now. Джонатан Дейвис видимо наддал на килограми поддържаше високо ниво на изпълнението си през цялото време, а на кулминационните моменти цялата група се обединяваше в дивеенето (само басиста Fieldy не беше толкова активен). Korn се разхвърлиха из цялото си творчество, дори намериха време да забият кавъра на Metallica One директно от бързата част. Завършиха с взривяващото Y'All Want A Single, по време на което публиката доволно размахваше средни пръсти и припяваше 'Fuck That'.
Каквото било, дотук било. Дойде време за кулминационния момент, когато на сцената щяха да се изправят динозаврите от Metallica. Традиционно дългите приготовления за група от такъв ранг приключиха и след интрото от филма The Good, the Bad and the Ugly, (придружено от визуални кадри от филма) четворката откри мощно с Blackened от албума ...And Justice For All. Публиката нямаше нужда от допълнително активизиране, но James не пропусна да покаже брилянтните си качвства на фронтмен. Ларс Улрих, както винаги бе стабилен зад барабаните и на няколко пъти ставаше от столчето, за да бие прав чинелите. Новият басист скачаше наляво надясно като маймуна и лазеше по нервите на пишещия тази статия. Колкото и негативни да са ми впечатленията от развитието на групата напоследък не мога да скрия възхищението си от професионализма на Metallica и хъса и енергията, с които те забиват на живо. Представянето им беше невероятно по всички параграфи. Както и на предишното си турне и тук те наблягат основно на стария и качествен материал. От St.Anger изсвириха само едноименното и Frantic, от Reload - Fuel, а от Load - King Nothing (на последвалия им концерт в Белград не изпълниха нищо от Load!). Интересно беше решението им да изпълнят No Leaf Clover от съвместния им концерт със симфоничния оркестър на San Francisco, но този път без помощта на оркестъра. Пироефектите в началото на One бяха главозамайващи, а изпълнението на класиката - перфектно. Друг интересен ход от страна на Metallica беше да довършат изтощената публика с две песни от дебютния си албум Kill 'Em All - Whiplash и Seek And Destroy. След като и те отшумяха мога само да кажа още веднъж, че независимо от всичко Metallica си остава една голяма група и можем само да догаждаме дали метъл сцената ще роди друга такава от този ранг.

Два дни на открито, 15 групи, всяка от които имаше собствена идентичност и добри музикални качества, професионализъм на всеки ъгъл, невероятна атмосфера, шарена и приветлива тълпа - все неща, които допринасят за качественото уплътняване на времето на всеки фен, решил да посети това първо издание на фестивала Aerodrome.