Metsatöll се превърнаха в култово име не само в Естония, а изобщо за любителите на истинския езически фолклорен метъл, без лигня и детски пиянски песни. Музика, повлияна от могъществото на природните стихии и древните предания и средновековните битки за независимост на Естония. А когато предаставиха съвсем новият си DVD Tuska в Талин, имахме и човек, който да присъства и да поговори с Lauri \"Varulven\" Õunapuu.

Вися и чакам вече двадесет минути пред Rock Cafe, чиято врата си стои заключена, не съм наясно кой точно от нас закъснява за интервюто и тъкмо обмислям стратегически варианти да предотвратя смърт от измръзване, когато Лаури и Атсо пристигат почти тичешком, заблъскват по вратата и заявяват „Това го правят дори на нас! Случайно да имаш чук?”. След като убеждаваме персонала все пак да ни пусне, Лаури подхвърля „Е, можеш да се чувстваш у дома си, както всички тук!” и се качваме в бекстейджа, където ни посрещат чифт крака, прикрепени към някой, който съвсем невъзмутимо спи на дивана и се събужда едва след като чува непознатия ми женски глас. С Лаури междувременно разнищваме нуждата от спокойствие за твореца, американската култура, колко е готино да пееш на естонски и общата работа на Metsatöll с мъжкия естонски хор и Юри Аррак.

RR: Здрасти, Лаури, как мина турнето в Щатите?
LO: Много добре, това беше първото ни турне там. Били сме там и преди, свирихме в Минесота, преди няколко години... но да имаш цяло турне е абсолютно различно.

Предполагам, че вече имате много фенове там...
Може би, може би... Не знам дали са фенове, но музиката ни се слуша.

Повече от американци или от емигранти?
Всички американци са по малко емигранти. Не видях никакви индианци. Първият път, когато бяхме в Минесота имаше няколко местни индианци и ми беше много приятно да говоря с тях, но те бяха наистина пияни и не можах да изстискам нищо интересно... Понякога, когато се заприказвам с някой, разпитвам за идеята им за вълците, особено американците – какво знаят и какво не, какво значение имат за тях. Изглежда интересно, защото аз не мога да мисля като американец, нашият народ е бил тук единайсет хиляди години... или поне шест хиляди и ми е интересно как разсъждават хората, които се местят в Америка и строят абсолютно нов свят...

А как се чувстваш обратно в Талин? Все още ли е вълнуващо да свирите тук?
Аз всъщност живея в южната част на Естония, на четири часа път с кола, останалите от бандата живеят тук. Не харесвам Талин много – разбира се, старият град е наистина красив, но все пак е град, не си падам по градовете. Предпочитам тишината и природата.

Споменавал си, че сте работили върху Äio извън града и това доста е променило звученето на албума.
Да, последният ни албум, Ulg, е записван на същото място – вилата на барабаниста ни Атсо. Записахме последните два албума там. Различно е да го правиш някъде, където не е нужно да е набързо и между другото. Не заради парите, но делиш време с други банди и нещата трябва да се случат много бързо. Много, много е удобно да работиш в тишина и да водиш нормален живот. Разбира се, за другите, които живеят в Талин, времето тече по-бързо, трябва да си на телефона 24/7, всеки нещо те пита и ала-бала, трябва да ходиш на работа и когато записваш в града, те заобикаля тази атмосфера, търсят те по телефона, пишат ти имейли, жените звънят, за да изкомандват какво да напазаруваш, децата плачат... Когато си близо до вкъщи, трябва да си на разположение на всеки по всяко време. Но до вилата на Атсо пътят е четири часа и половина и тогава не могат просто да те пратят на пазар.

Обмисляте ли да работите отново там?
- Да, да, мисля, че да. Не знам кога, Атсо знае, това си е неговата къща. Но когато записваме... не знаем кога ще работим по следващия албум, но мисля, че ще опитаме поне още веднъж да го направим там. В Ulg можеш да чуеш как звучи записването сред природата, не можеш да имаш тишината, която имаш в студиото. През цялото време нещо се случва, последният път имаше скакалци наоколо и можеш да ги чуеш в албума, дори да нямаш много добри слушалки.

Какво можеш да кажеш набързо за местната сцена?
Мисля, че е като навсякъде другаде – има си хора за всяка музика; има едни музиканти, те правят банда, издават CD и ще намериш поне няколко човека, които да ги слушат. Ето ги Svjata Vatra – те имат много фенове в Естония. Руслан (б.м. – вокалистът) е украинец и пее на естонски по смешния начин, по който го правят украинците. Можеш да правиш каквато музика си поискаш, когато я правиш добре, стилът няма значение, когато си добър, хората ще я харесат.

Имам усещането, че музиката е много важна за естонците – гледайки изпълненията ви с Естонския мъжки хор, фолклорните фестивали, Пеещата революция... Това ли е обединяващото ви звено?
Разбира се, когато правиш музика на родния си език в малка страна, всеки я разбира и това обединява хората. Пеенето на английски в Естония не е за естонците, то е за някой друг. Не че е голяма работа, хората харесват музиката, ако е добра, но пеенето на естонски докосва нещо у всеки естонец. Ние сме малка нация и имаме комплекси като всяка друга, така че когато някой ги отхвърли и каже „Аз съм горд, че съм естонец, мисля и пея на естонски, правя естонска музика”, всеки сънародник го уважава поне малко.

Тук Руслан, който междувременно дори се е преоблякъл, се включва с обяснението как, въпреки смешния си естонски, обича този език и се радва, че децата му го говорят.

Работата е там, продължава Лаури, че съм роден тук, без значение какво се е случило в миналото и дали се гордея с него или не. Историята е пълна с неща, с които не можеш да се гордееш, във всяка страна и регион на света. Но най-важното е, че си роден тук, предците ти са били тук. Вероятно следващия път ще се родя другаде, не зная. Може би дори в Щатите. Тогава мога да бъда нещо друго, но сега съм тук и това е единствения живот, който имам. И ако е така, защо да не бъда горд от това, че съм тук сега?

Значи вярваш в прераждането?
Да, може би. По някакъв начин. Това е много дълга история.

Споменавал си, че Hiiekoda е за „да си спомним и да се държим заедно”. Мислиш ли, че можете да използването музиката си като защитна реакция на естонския език срещу все по-глобализирания свят?
Всяко действие има противопосочна реакция. Ситуацията с бикултурните общности или тази с глобализацията, когато всеки започва нещо ново и не е част от една култура... като многото различни нации в Америка. Те започват нещо ново и наследството им вече не е важно. Всички говорят испански или английски... поне някакъв английски. Но смесването и глобализацията са проблеми на огромните култури, които стават все по-примитивни и по-примитивни на всяко ниво. Когато имаш италиански и ирландски родители и те се преместят в Америка, оженят се и се започнат да използват английски, който и двамата не говорят... добре де, ирландците не бяха добър пример, но французи, италианци – те започват да говорят английски, но и двамата не знаят как да го говорят, езикът им е примитивен и прост, децата им научават отделни точки от всяка култура и когато пораснат и се оженят за друг такъв човек, те забравят, забравят, забравят все повече неща и всичко става по-просто и примитивно. И ответната реакция на това е да бъдеш горд, да опознаеш корените си – в това има много повече, отколкото в тази нова култура.

Работили сте с Юри Аррак, можеш ли да разкажеш повече за това?
Той е много известен артист, много, много известен. Можеш да видиш картините му и веднага да кажеш – това е Юри Аррак. Докато правихме Hiiekoda всички си мислехме, че картините му трябва да бъдат на обложката, но никой не смееше да го потърси. Тогава новият ни барабанист – Атсо, който не се притеснява да общува, се обади на Юри Аррак и каза какво искаме, а той каза директно „Окей”. Албумът след това беше с различна обложка, но когато го видяхме, разбрахме, че трябва да останем с Юри Аррак завинаги.

Той всъщност е имал доста смели работи, особено в съветската ера.
Може би, но, разбира се, ако погледнеш към това време сега, можеш да кажеш за всичко „О, аз направих това и онова, конфронтирах се със системата”, можеш да кажеш каквото си поискаш. Времената бяха трудни... Не знам, мисля, че самият Юри не знае какво е значела всяка рисунка за него тогава, но символите остават, във всяка култура те остават и значенията им се променят. Не се усилват, просто се променят.

А как започнахте да записвате с Естонския мъжки хор?
Те правят и бекинг вокалите в Äio, много е трудно да смесиш хор и метъл банда. Не чуваш всичко, наистина е тежка работа. Но ние имахме наум, че може би някога трябва да направим нещо с мъжки хор, не мислехме точно за този, защото е прекалено голям. Това беше от нещата, за които мечтаеш, обаче... Все пак някак се случи. Познаваме човек, който каза „нека да направим всичко с тях, не е толкова голяма работа”, същият човек ни срещна с хористите, направи аранжиментите на песните удобни и за тях, и за нас и когато записвахме Raua Needmine и заснехме DVD-то, си казахме „Защо не сме направили това много по-рано?”. Беше труден проект, много го харесваме и се радваме, че го има. В бъдеще може би ще направим отново концерти с тях, но това е наистина много скъпа продукция, тъй че ще видим...

Споменавал си за трите пласта на историята – близкото минало, писаните документи и устната история. Смяташ ли устните предания за най-важни, нещо като обществено несъзнавано?
Разбира се, разбира се, пластовете и стереотипите са най-простите неща, запазени в езика. Имат значения и значения зад значенията, всичко е в езика и начинът, по който той променя поведението ни и стереотипите в мисленето ни.

Приключваме с бегъл обзор на концепцията за общуване на естонците. Руслан се възмущава от това как с басиста на Svjata Vatra седят и си мълчат в колата с часове, а споменатият басист възкликва „Човече, аз говоря с теб повече, отколкото с всичките си приятели!”. Лаури се хили и дава намръщена метъл снимка in the Estonian way, а Атсо още щъка насам-натам и се опитва нещо да организира. После вече е време за концерт.