Благодарение на Tangra Mega Rock успяхме да се срещнем с един от хората, които са причина да го има този сайт. Nick беше словоохотлив.

„Копеле, ама на тебе ясно ли ти е, че ние де факто с тебе се познаваме отчасти заради този човек?!” – изкрещявам на Марто с CAPS LOCK-а. „Да, бе, трябва да го видим, не може да не го видим.” – отговаря той и ми се струва някак полусериозен, но ето месец по-късно той е врътнал врътката, аз си посипвам ритуално главата с пепел и няма вече недоволни. Топим се в късноюнската пещ пред служебния вход на „Фестивална” и се хилим безвъзвратно, а там някъде вътре правят саундчек. „След саундчека” – каза Ники@Тангра Мега-Рок. Оказа се адски прав и сериозен и ей ни на, две загубени души на магистралата, интервю ще правим. С Nick Oliveri. От Kyuss, Queens Of The Stone Age, Nick Oliveri and the Mondo Generator... Сега просто от Mondo Generator. Ако все още не се сещаш, ти предлагам да си спестим взаимно време и ти просто да спреш да четеш, а аз малко да почина. Ако обаче държиш да чуеш, извини, пожалуйста, парень, за закъснението. Причините са колкото концептуални, толкова и хардуерни. Бутикови сме ний, майтап си мислиш...

Та, ей го на и Nick: „Здравейте, къде ще отидем?”. „Къде е пиенето?”, скромничи Марто. И така, по коридора, та в съблекалнята. Иихуу!

Здрасти на всички, моля, заповядайте и почваме ние с радостта, абе, добре дошъл, много сме щастливи. Ние, таковата, стоунър, таковата, webzine, нали, да стигне до людете, той кима с главата и май ни повярва. Решили сме предварително аз да правя малко „актуална антена” и, срам не срам, сефтосвам диктофона на жисиема. „Как е турнето? Потеглихте от Естония...” – „Яко, яко. Не сме свирили по тези места, тъй че ни е важно да ги минем всичките. Ще се постараем да свирим добре. Наистина, мен! Вълнуваме се от това, че сме тук, тук хората повече ни се кефят, като свирим. Което е добре, в сравнение с ЕлЕй, където те знаят отдавна. Не е същото.” Ех, нерде ЕлЕй, нерде Попа...

„Днес, между другото, ви мернахме на Попа, имахте ли време да я разгледате Софията? Какво ви хареса така най-най?” Даже и не очакваме никакъв друг отговор: „Момичетата, навсякъде.” Тъй като съм го чул от едни барнати путета преди някакъв мач по Диемата, не се стърпявам и му вкарвам злото обяснение, че BG иде от ‘бюдифъл гъ’л’. Абсолютно е съгласен - „Не мога да повярвам. Ама когато им кажа здрасти, не ми говорят нещо...” „Споко, те сега слушат една друга музика тука, дъ поп-фоулк стаф” се мъча да го успокоя аз, а Марто съвсем е решил да успокои цеха и пали. Nick съвсем тактично и културно отказва, но не и колегата от мейджър ежедневник, който влезе с нас, че не беше виждал цирк. „Е там има бира” - тъчдаун за Nick.

Марто нали сега е лошото ченге, не щади патрони: „Липсват ли ти Whitewater parties?” – „Да, прекарвахме си страхотно, когато бяхме хлапета. Един приятел, от другата група на китариста на моята група, имаше генератор, с който правехме тези партита. Пускаха ни да свирим покрай тях, бяха доста по-добри, ние даже не се кефехме толкова тогава... Бяха си яки тези партита.”

„А още ли си в пустинята?” – питам метафорично аз, без да си премеря далеч неметафоричната и странно позеленяла мисъл и човекът си ме разбира съвсем буквално: „Не, вече не. Понякога обаче отивам там да се видя с майка си. Тя сега ми гледа кучето – голдън ритрийвър, много е старо вече, на единадесет години и половина е...”

Не могу да верим какъв... благ човек е Nick Oliveri. Не е онуй, що си гледал по Ю-Тюба. Скромен, естествен пич. Ей на, Марто пак му вкарва диверсия: „Хората ме помолиха да те питам как си я гледкаш брадата, а?” Той се усмихва с детска полузасрамена усмивка и поглежда към пода. „Еее, бива ли сега таквиз въпроси, сигурно му е тайна.” – подмята Доброто ченге, тоест аз. „Какво да очакваме сега ние довечера? Някакви специални номера или почерпки?” – обажда се плахо английската ми филология. „Не, ние нямаме никакви специални номера, пироефекти, ние си свирим. Мисля, че имаме добър сет, имаме от по-старите неща, от новите, неща които съм правил с Josh, правим неща, които свирех с Queens... По-стари песни ма Mondo. Добър микс от песни, надявам се да ви хареса.” Сигурен бъди на 100%, бате! Салта, кълбета, ръченици, сичко как си требе, че и някой килограм свалихме май на дансинга после.

„Ами, друго да те питам: сега там в ЮЕсЕй е голямата мода всички рок- и поп-изпълнители да заявяват твърдата си позиция срещу Джордж Дабълю Буш” – Марто избухва в смях при тоя ми въпрос, а аз си мисля колко ли, „колеги”, аджеба, са го питали това през деня, но се успокоявам, че сме бутикови и едва ли. – „Твоето мнение какво е? Хората катерят Billboard Top 10 с плочи срещу вашия президент...” – „Според мен е добре, че групите правят това. Харесва ми албумът на The Moistboyz – The Moistboyz IV. Само яки парчета и затова го харесвам. Бях около тях, нещо ги забраниха, но имат много добри парчета като "I Don't Give A Fuck Where The Eagle Flies". Това е страничен проект на китариста на Ween, а вокалът е просто бесен. И за да отговоря на въпроса: "I f***in’ hate George W. Bush!”

„Супер! А можеш ли да назовеш някои от героите си, тъй като ти се явяваш един от нашите?” – „Абе, да!” – „Да бе, честно!” – „Пичове, много сте мили.” – поглежда тоя път право в очите, ама пак с усмивката. „Та кой те вдъхнови тебе?” - „Evil Knievel...” - „А G.G. Allin” – „И той, ама за баса Dee Dee Ramones ми е повлиял. Като бях малък ми беше много трудно, знаех едва най-лесните акорди. Първата им плоча беше записана така, че да можеш да чуваш само баса или само китарата. Китарата ми идваше трудна и дращех с иглата, за да чувам отделно баса, така се упражнявах. Седях си в стаята и слушах първите неща на Ramones, първите шест албума на Black Sabbath... После хардкор – много слушах Black Flag – наистина бяха тежки...”

„Ей, как е Henry Rollins, бе?” – връщам се към огромния плакат ‘Would You Trust This Man?’ над леглото ми преди 13 години. „Добре е май.” – „Ти му разкажи за България, че и с него немаме търпение да се видим.” „Ще, ще. А пък да гледам на живо Rollins Band с Andrew Weiss, мен, беше направо върхът! Гледах ги същата седмица, когато застреляха в лицето съквартиранта на Henry. Свириха без никакви номера и без кой знае какво осветление и беше невероятно, мен! Същата седмица, когато застреляха приятеля им, направо невероятно! Един от най-тежките концерти,на които съм ходил. А Andrew Weiss беше смазващ на баса. Ето това ми е повлияло – ще ми се да можех поне малко да свиря като Andrew – велик, казвам ти!”

„Ама и ти добре се справяш. Освен Nick Oliveri and the Mondo Generator има ли някоя друга група, която да следим през новото хилядолетие?” – „Не. Не знам. Надявам се да има.” Марто мята мрежата: „А нови неща? Каза по радиото, нов албум готов...” „...да, излиза ей сега...” – смята Ник. „Тц, в Щатите още не е.” – крия календарчето аз. „Ейй, ама вие от мене повче знаете!” Няма как да знае колко сме избухвали фйенувьетье на цялата му дискография, ама така е то. “И каква ще е разликата между новия ти албум и предния, какво е новото?” – търси Марто. „Ами повече ще е като група. И с новите хора... Името ми най-отпред отпада, вече е само The Mondo Generator. Вече сме си съвсем като група, а и се надявам момчетата да се задържат задълго. Ама не мога да ги държа насила, за да ми спасяват живота.”

„Е са точно е моментът да ни ги представиш...” – „Simon ‘Spud’ Beggs е на соло-китарата, на другата китара е Ian Taylor, мой приятел от дните в пустинята. Ernesto Longoria е на барабаните... Ernesto внесе много нови моменти в цялата работа, със собствения си стил и почерк.” – „Някой да не пропуснем?” – „Не, това са хората”.

„Странични проекти заформяш ли?” – „Ооо, вече не. Това е групата вече. Замалко да се присъедина към The Moistboyz, но нещата тук потръгнаха, и така си стана супер!” – „Има ли я химията?” – „Има я.”

„Я, като каза химия” – е тва си го точи Мартата цял ден и беше просто перфектния завършек: „никотин, валиум, викoдин, марихуана, екстъзи или алкохол? Я дай перфектния коктейл за яката вечер?” – „Водка, май е това.”

После и за текилата си признава... Ама е време да тръгваме, не щем да сме съвсем досадни. Пътьом се цъкваме за спомен и излизаме с биричките отвън, където кротко да допием и да махнем таралежите отпод мишниците, да се поокопитим малко, че ебаси якото. Останалото е ясно – якият концерт, който си го кътаме къде душиците форева. Виж сетлиста по-долу (нема как, взехме и артефакти) и познай имаше ли джъмпенйе...



Та така за нас и нашия мега-Nick – както се казва, дай, Боже*, все такъви мили агенти насам. Всъщност, трябваше, нали, и още сто интересни неща да му изкопчим на нашия, ама не беше удобно. Не посмяхме. Нищо, другия път, че да е интересно пак!

^{*Интервюто се осъществи с любезното съдействие на Тангра Мега-Рок, благодарим им безкрайно за което! Венсеремос!}